Понятие, звучащо странно за модерния човек: храмов човек. Потънало в забрава през вековете на външното християнство. В Библията ще намерим пасажи, отнасящи се буквално за него, за храмовия човек.

В Първо послание на Павел към Коринтяните (3:16) четем:

„Не знаете ли, че вие сте храм Божи, и Духът Божий живее във вас?”

Няма място за съмнение, нали? Също и в Евангелието на Йоан (2:14-21) се говори без всякакви заобикалки за „храма в нашето тяло”:

„...и намери в храма продавачи на волове, овце и гълъби, и менячи на пари седнали. И като направи бич от върви, изпъди из храма всички, също и овцете и воловете; и парите на менячите разсипа, а масите им прекатури;

И на гълъбопродавците рече: вземете това оттук и Дома на Отца ми не правете дом за търговия. Тогава учениците му си спомниха, че е писано: копнежът ми по твоя дом ще ме пречисти. И юдеите го попитаха: какъв знак ще ни дадеш, че имаш правото тъй да постъпваш? Иисус им отговори: разрушете този храм и в три дни ще го въздигна. А юдеите рекох: този храм е граден четиридесет и шест години, та Ти в три дни ли ще го въздигнеш?

Той обаче говореше за храма на тялото си.”

Дори с елементарните си познания за вътрешното християнство можем да разберем, че пречистването на храма или разрушаването на стария храм се отнася за егоцентричното ни съзнание. Ако интерпретираме Иисус като новата душа, тази, която се изправя от живия камък, става ясно, че тази Сила на Светлината напада тъмнината и това, което е дегенерирало у нас, като се опитва да го изгони от системата ни. Свидетелство, че Христовата сила действа по този начин, намираме в Евангелието на Матей (10:34):

„...не мир да донеса дойдох, а меч.”

Ученикът ще си припомни, че в сърцето му е записано: вътрешният огнен меч ще ме пречисти и ще възстанови дома ми, храмовия човек. Светлината ще издигне този нов вътрешен храм за три дни. Посредством вярата, надеждата и любовта, преминавайки последователно през фазите на Йоан, Иисус и Христос, първоначалният храмов човек ще се изяви отново в дух, душа и тяло.

Това е най-силният копнеж на падналия човек -  да стане майстор-зидар на храма, да усвои кралското изкуство на градежа. Да изгради в пълна свобода и без посредничеството на авторитети своя вътрешен храм върху истинската си основа, върху живия камък. Това е истинското значение на масонското понятие свободен зидар.

Легендата за свободното зидарство е много интересна. Тя ни връща назад към старозаветните времена, въпреки че се различава донякъде от Библейската версия. В нея се разказва как цар Соломон решава да построи храм за своя Бог. Че става въпрос за вътрешния храм, се намеква в Царства 3 (6: 7):

„Когато се градеше храмът, за градеж се употребяваха дялани камъни; ни чук, ни тесла, нито друго желязно оръдие се чуваше в храма при градежа му.”

Храмът трябва да се изгради в тишина, тишината на пречистеното сърце.

Соломон бил мъдрец, човек на мира и спокойствието. И, преди всичко, той е разбирал освободителния път и искал да върви по него. Както казахме, той искал да издигне отново вътрешния си храм. Планът за този храм той получил чрез божествено вдъхновение. Следователно, Соломон е отвореният за Гносиса ученик-зидар, който вижда пред себе си светлината на освободителния път.

Известно е също, че Соломон е трябвало да съгради храма, който баща му Давид, въпреки намеренията си, не е успял. Тази история може да бъде интерпретирана по следния начин: чрез последователност от инкарнации микрокосмосът и личността се подготвят най-сетне да се захванат с изграждането на вътрешния храм. Соломон притежава душевно качество и разбиране , той може да бъде символизиран чрез елемента вода. (Водата е символ на душата, а огънят – на духа.) Той разбирал, че не може сам да осъществи този градеж, което разбиране се оказва велика благословия. Той имал разбиране за плана, можел да говори за него, но му липсвали материалите и силата, с която да осъществи строежа. Съзнавайки това, той се обръща с молба за помощ към Гносиса.  Гносисът, който никога не отхвърля един истински ученик-зидар, е представен в тази легенда от Хирам Абиф.

Хирам Абиф е божественият майстор-зидар, представител на Огъня. Тази огнена Сила на Светлината се характеризира с голяма динамика и реализация, насоченост към чистото действие. Това е същата сила, която струи от духовния център на микрокосмоса, който трябва да  издигне тройния храм в човека.

Масонската легенда гласи, че за да се придаде на храма финалния блясък, към строежа трябва да бъде прибавен някакъв изключително специален строителен елемент. За целта Хирам Абиф отлива един  голям купел, носен от дванадесет вола. В Библията може да се прочете  описанието на това съоръжение:

„Дебело беше то една длан и краищата му, направени като краищата на чаша, приличаха на цъфнал крин.”

В този купел се излива „стъкленото море”. Какво ли означава всичко това ?

В помощ на разгадаването на тази мистерия идва друга една прастара легенда, тази за Граала. Този тайнствен обект е предмет на много притчи. Тази тема е особено популярна в Средновековието. Спомнете си крал Артур и неговите 12 рицари от кръглата маса.

Да се опитаме да открием червената нишка на темата, протегната през още една история. Свещеният Граал е чашата, от която пие Христос по време на тайната вечеря. Тогава той произнася думите (Матей 26:28):

„Пийте всички от нея, защото това е Моята кръв на новия завет...” 

След разпъването на Христос, Йосиф Ариматейски събира кръвта му в същата чаша и я взема под свое покровителство. По-късно Граалът бива пренесен на запад и скрит на тайно място.

Толкова за тази история, естествено е вътрешното християнство да има вътрешен Граал. Първо, и в трите легенди се говори за купел, за чаша. Знаем, че Христос е Сила на Светлината, излъчвана от пълнотата. Тази Сила се спуска в Граала заедно с неговата кръв и бива мистично означена като кръвта на новия завет (новият съюз между Бог и човек).

Да се върнем към трите фази по пътя на гностичното християнство: на Йоан,  Иисус и  Христос. Фазата на Иисус завършва с изливането на Христовата сила, силата на Любовта. Тя се влива в чашата, която строителят на храма издига от сърцето си. Този Свещен Граал е единството между сърцето и главата, в което може да живее Любовта. Това е мястото, в което се отпразнува връзката между човека и Бог, между Дух и душа.

Като знаем това, можем да се върнем към Хирам Абиф и неговото коронно произведение. В излетия от него купел е трябвало да бъде излято стъкленото море. Стъкленото море се получава, когато Огънят докосва водата. Какво е стъклото? То е прозрачно и неподвижно. Чрез вървенето по освободителния път храмът е почти завършен - Иисус, изначалната човешка душа, е като една пълна с жива Вода чаша, издигаща се от сърцето към главата. Сега тази нова душа, тази жива Вода, ще се срещне с духовния Огън. Кръвта на Христос се излива в Граала. От този съюз на Огъня и Водата, душата получава знака на вечността, тя става прозрачна и непроменлива като стъкло, един кристал. Една Душа, напълно отворена за Духа, е абсолютно прозрачна в духовно отношение и Духът може да се изяви безпрепятствено чрез нея; тя придобива вечността.  

В масонската легенда завършването на храма и изливането на стъкленото море бива опорочено от предателство срещу Хирам Абиф. Злосторниците изливат вода в купела. Ала тази вода не притежавала знака на вечния живот, тя била обикновена вода, символ на смъртната душа. Тази временна, смъртна душа не може да влезе в съюз с гностичната Сила на Светлината поради фундаментално различната си природа. Когато духовният Огън докосва тази вода, купелът се разпада на парчета с гръм и трясък.

Разбираме, че подобен заговор е предупреждение към нас: един храмов зидар трябва да е винаги нащрек по отношение на силите на тази природа, които винаги присъстват в нас и около нас. Въпросът за заговора може да бъде разглеждан както от гледна точка на индивида, така и от гледна точка на човечеството като цяло. Възможно е, разбира се, човек да се отклони от освободителния път, в резултат от това храмът в сърцето му не може да бъде възстановен. Тогава смъртната вода извоюва временна победа, защото след известно време микрокосмосът отново ще получи шанс да се върне към истинското си, славно състояние.

В по-широк контекст можем да разглеждаме човечеството като единен организъм, като едно тяло. Днес искрите, които трябва да се слеят в големия човешки огън, са потушени в земната кал. В определен момент, обаче големият универсален човешки храм ще бъде възкресен от живия камък. Без шума от чук и тесла!

Един микрокосмос, живеещ в и от Гносиса, в и от Светлината, е едно цяло с всички микрокосмоси, които съществуват в първоначалната си Слава; те, заедно образуват универсалното човешко братство на освободените души. Големият човешки храм не може да бъде завършен, докато всички изгубени слънца не намерят отново Бащиния Дом; докато има заблудени деца на Огъня, които могат да се удавят в океана на смъртта. Универсалният човешки храм е подобен на нашето тяло, изградено от много и различни части, които трябва да функционират заедно.

Така че, ако в един момент купелът се счупва на парчета, това означава, че Големият Човешки Храм не може още да бъде завършен. Тогава Универсалното Братство на освободените души ще предприеме нов спасителен поход. Нас ни чакат! Трудят се за нашето спасение. Въпреки, че много пъти вече сме изливали водата на смъртта в купела, небето ликува, когато някой смъртен приеме протегнатата ръка на Братството.

Можем ли да си представим такава Любов? Когато поредният опит за спасение от страна на братството пропадне (от човешка гледна точка), така че човешкият Храм не може да бъде завършен, тогава Гносисът отново се приближава до човечеството под друга форма. Така,  масонската легенда свидетелства, че, преди враговете на Хирам да го ранят смъртно, той получил нов чук и ново слово. Той успял да скрие тези инструменти, преди да издъхне. По-късно, след проливането на Христовата кръв на Голгота, масонските инструменти били намерени отново, като чукът бил заменен с кръст, а думата - с роза.

Новият Завет е потвърждение за новата връзка между Гносиса и човечеството. Христос създава тази връзка, прониквайки в земното жизнено поле като Сила на Светлината. Това означава, че Христовата сила е станала пряко достъпна за „всички, които Го приемат”, за всички, които отварят сърцето си за Гносиса. В Евангелието на Матей (27:51), можем да прочетем, че когато Иисус умира на Голгота, се случва следното:

„И ето, храмовата завеса се раздра на две отгоре до долу....”

Зад тези завеси се намирала Светая Светих - сърцето на микрокосмоса, седалището на живия камък.

В Стария завет пише, че само на най-висшият жрец е позволено да влиза в Светая Светих, където се пази ковчега на Божия завет. Но, чрез кръвта на Христос завесите пред храма се раздират отгоре до долу, което означава, че ние можем да се обърнем директно, без посредничеството на свещеник, към своя праизточник, към своя жив камък. Чрез Христовата сила ние можем да станем висши жреци и да влезем в собствената си Светая Светих.

За да достигнем това състояние, е необходимо да използваме новите сечива на свободните зидари: розата и кръста. Розата е сърцето на микрокосмоса, Божията идея за Човека. Това е живият камък, Словото от началото. Както казахме, чукът, инструментът на строителя се е трансформирал в кръст. Този кръст е нашата личност, нашето тяло, нашият инструмент. Това е мястото, в което се осъществява срещата между хоризонталното (земното) и вертикалното (Гносиса).

Чрез Христовата сила ние виждаме новия строител на храма в лицето на Християн Розенкройц. Христян Розенкройц е човекът, който е закачил розата на кръста, човекът, в който розата на сърцето е разцъфнала. Това означава, че е възстановена връзката между сърцето на микрокосмоса и физическото сърце на човека. По този начин силата на розата, силата на първоначалната душа може да се изяви в личността. Разцъфването на розата изисква да носим кръста си, преди да се въздигнем: старата егоцентрична душа се спуска в гроба, докато новата се събужда от смъртния си сън. Името Розенкройцер не е етикет, с който човек може да се закичи; това е състояние, достигнато в резултат от вървенето по пътя на кръста и розата. Ян ван Райкенборг нарича Християн Розенкройц прототип на себеосъществяването. В това мистерийно име се съдържа формулата за освобождаването на истинското ни аз. Розата е означение за нашето истинско аз, нашата първоначална душа. Пътят на кръста е път на себеосъществяване, на израстване на истинския човек в нас. Името Християн обозначава Христовата сила, духовното слънце, под чиито лъчи розата разцъфва на кръста; силата, която пробужда от смъртта истинското ни Себе.

За възстановяването на  големия храм на човечеството се е работило през всички епохи. Този универсален храм се строи от живи (дялани) камъни: от всички освободени души, от истински живи души. Това е универсалното човешко братство.

Този храм съдържа цялата освобождаваща мъдрост, пренесена през вековете от човечеството. Всеки път, когато купелът се счупва,  Гносисът идва отново, в нова форма при нас, докато и последната заблудена душа не намери обратния път към Дома. Тази нова форма е  приспособена към съзнанието на хората, живеещи в съответната епоха. Тя е синтез на всички предходни мистерии. Големият човешки храм се издига бавно и неумолимо към небесата!

В книгата „Зовът на Розенкройцерското братство”, четем:

„Християн Розенкройц като прототип трябва да се разбира като една нова форма на служене на Бог, при което старите форми ще бъдат заличени. Това е служене с изключително вътрешен характер, основано на осъзнато разбиране за Божия план, насочено към съзнателно приложение на тази мъдрост в живота, което ще доведе до съзнателното издигане на човека до божественото жизнено поле.”

Християн Розенкройц е символ на въплътеният универсален Гносис. Той ни зове към осъществяването на истинското ни човешко призвание. Той иска от нас да разкрием големите възможности на нашето време. Чрез него ние можем да изживеем Христос!

В книгата си „Веруюто на Розенкройцерското братство”, Ян ван Райкенборг казва:

 „Затова посланието на Розенкройцерския орден е да ви каже кой, какво и какъв е Христос, какво иска от вас този могъщ слънчев дух, какво иска и какво прави за вас. Не става дума само за това, да скръстим набожно ръце за молитва или да изпеем една песен, нито за това, да чакаме пасивно, мислейки: Той ще подреди всички неща както трябва. Не, вие самите трябва да го направите! В това е силата на християнството! Във вас трябва да се разгори любовният пожар на Духа. От вас трябва да се освободи кралската пеперуда, за да можете да напуснете свинската кочина и да се отправите към вашия Отец! Христос е една сила: Логосът! Той движи вселената на вашето същество. Той е всичко във всичко, само ако вие реагирате съзнателно и динамично на Божия Дух.”