Какво е човекът? Добър въпрос, нали? Хиляди и хиляди години хората са търсили задоволителен отговор.

Виждаме как ден след ден книжният пазар се залива от стари и нови психологични теории, философски системи и педагогически методи. Да си представим, че прочетем всичките тези книги. Не, не се плашете, това е само една игра на представи. Тогава бихме прекарали целия си живот в извличане на истината от дебелите книги. Накрая, напълно изтощени, на смъртно легло, един въпрос ще изгаря устните ни. С последната искрица енергия в нас бихме извикали: „Е, и коя е истината? Не искам теории, а истината. Искам да зная каква е действителността?”

Мъртвата тишина. Отговор не идва. Изпълнени с тъга и разочарование, нишката на живота ни се прекъсва и ние напускаме материалната сфера. След известен престой от другата страна на завесата, се връщаме обратно на земята, с неизменния въпрос (вече се досещате кой) на уста: „Е, какво става в действителност?”

За да отговорим на този парлив въпрос, трябва да направим някои прости наблюдения. Приемаме, че нашето физическо тяло е изградено от елементи на заобикалящата ни природа. Поради цикличната същност на тази природа, в нейното жизнено поле всяко нещо има начало и край. След края следва ново начало! И така, един безкраен кръговрат, безкрайно повторение на появяване и изчезване. Тази цикличност виждаме в сезоните, в денонощието, дори в промените в настроенията ни. Едно е сигурно: всичко, що е родено, в определен момент ще умре. Затова гностиците са нарекли тази действителност природа на смъртта; смъртта е нейната единствена сигурна характеристика.

Можем, естествено, да се запитаме, защо съществуват цикли в природата? Когато се вгледаме по-надълбоко, откриваме, че всичко в тази природа е задвижвано от двойки противоположности: светлина - мрак, мъж - жена, война - мир, любов - омраза и т.н. Това може да означава само, че в тази природа не съществува абсолютна величина. Всички неща, процеси и явления са породени и управлявани от двойки противоположни сили, които рано или късно ги унищожават.

Когато нещо се появи на бял свят, настъпва временно равновесие между противодействащите сили. Обаче точката на равновесието непрекъснато се мени. Да вземем например тялото ни. Колко усилия ни коства да „запазим здравето му”. То е подложено на непрекъснати атаки и вредни влияния – основателна причина имунната ни система да е в непрекъсната борба. За да поддържаме поне до известна степен крехкото равновесие в тялото си, е необходимо непрекъснато да го храним и да се грижим за него. Всеки знае, че това равновесие е временно, рано или късно всяко нещо се преминава в своята противоположност; това е закон в тази природа. Везната се накланя на ту на една ту на друга страна в изтощителната борба за съществуване.

Символът Ин-Ян прекрасно изразява тази реалност: черно и бяло, противостоящите сили преливат една в друга, в центъра на бялото е зародиша, ядрото на черното, а в центъра на черното се заражда бялото. Така те са свързани едно с друго, преминават едно в друго, в безкрайно движение, в безкраен кръговрат. През ХVІІ век английският физик и математик Исак Нютон изразява този закон по следния начин: На всяко действие съответства равно по сила и обратно по посока противодействие. Бихме могли да наречем тази формула закон за съпротивлението. Фундаментално съпротивление! Каква е идеята?

Можем да я видим в една картина от ежедневието. Тези, които редовно карат велосипед, знаят колко важен фактор е вятърът. Ако духа в посоката на движение, ние не го усещаме. Движим се плавно и бързо право към целта си. Но, на връщане... От къде се взе този вятър?! Сега осъзнаваме много ясно фактора вятър. С други думи:

Ние осъзнаваме нещата единствено поради съпротивлението, което ни оказват.

А двойнствената земна природа ни оказва съпротивление във всичко. По този начин ние осъзнаваме нашето мислене, чувства и действия. За пореден път стигаме до заключението, че обкръжаващото ни жизнено поле ни води към осъзнаване на нашето състояние на съзнание.

Нещо, тясно свързано с темата, е употребата на понятията добро и зло. Обикновено наричаме нещо добро, ако е приятно или полезно за нас или човечеството. Обаче, според природния закон, това добро същевременно е подложено и на влиянието на противостоящите сили. Тези сили биват наречени зли. Да си спомним Ин и Ян. В така нареченото добро коренът на злото вече съществува! От което следва, че нито доброто нито злото може да бъде абсолютна величина, тъй като всяко от тях поражда съществуването на другото.

В края на ХІХ век Максуел разви теорията за електромагнитното поле. Той доказа убедително, че промяната на електричното поле води до поява на магнитно поле, а промяната на магнитното поле поражда електрично поле. Двете полета, взаимно пораждащи се и едновременно изменящи се, представляват едно единно, електромагнитно поле. Много важно свойство е, че електричната и магнитната компонента на това поле са във взаимно перпендикулярни равнини, те са противоположни. Електромагнитното поле възниква и се излъчва при ускорителното движение на електрически заредени частици (електрони и протони). А нашите тела и всички неща в тази природа са изградени от атоми и молекули, а те, от своя страна, от електрони и протони, които се движат ускорително. Излъченото, отделеното от източника си електромагнитно поле се разпространява в пространството във вид на електромагнитна вълна, която се разпространява не само в материята, но и във вакуума. Всички ние сме естествени източници на електромагнитни полета и вълни, а отделно създаваме и изкуствени – радио, телевизия, мобилни телефони и пр. Виждаме, че всичко, което ни изгражда и ни заобикаля, всяко явление е подчинено на две противоположни, взаимно пораждащи се и взаимно обуславящи се сили!

В психологически аспект този принцип също е добре познат: един ден ни въздигат и ласкаят, на следващия ни мачкат и се озоваваме на дъното на блатото. Животът ни изпраща подобно тенисна топка над мрежата, а когато достигнем другия край на корта, получаваме обратен удар. Явно, животът ни представлява безкрайно лутане между противоположности.

Можем по аналогия да заключим, че всичко в това жизнено поле е относително.

Това отсъствие на абсолютни величини е постулирано от Алберт Айнщайн в Теорията на относителността. Той показва още, че времето и пространството не са абсолютни и неизменни обекти, а променливи: Те се определят от събитията и на свой ред оказват влияние върху тях. Това още веднъж потвърждава, че всички неща в нашето битие са зависими едно от друго, свързани са помежду си и не могат да се разглеждат като абсолютни и независими.

Друга констатация, която можем да направим, наблюдавайки нашето жизнено поле, е съществуването на дисхармония между природните царства на минералите, растенията, животните и хората. Това, което е прието да се нарича природно равновесие, на практика е едно неравновесно, дисхармонично състояние. Защо?

Та нали всяко живо същество трябва да поддържа живота си за сметка на нечий друг живот! Добре, можем да решим да не ядем животни, но тогава неизбежно ще се обърнем към растенията като източник на храна. Рудолф Щайнер е формулирал много ясно това състояние на нещата: „Когато дишам, въздухът умира”.

Това е принципен въпрос: за да придобием опитност и да разширим съзнанието си, ние трябва да поддържаме телата си, но, правейки го, ние сеем смърт и разрушение около себе си. Още една изява на закона за противоположностите.

Известният принцип за оцеляване на най-приспособимия, е принцип на жестокостта и страданието. Тази формулировка се асоциира обикновено с еволюционната теория на Дарвин, в която се поддържа становището, че чрез случайна мутация на генетичния материал един екземпляр от даден вид може да развие ново качество. Ако, вследствие на това ново качество, такъв екземпляр се приспособява по-добре към заобикалящата среда и е по-успешен в оцеляването си, тази генетична промяна ще се разпространи във вида и ще стане доминантна. По този начин, според Дарвин, се осъществява естественият подбор.

Считаме, че тази теория не е напълно вярна и в най-добрия случай може да се разглежда като частична истина. Един аргумент срещу нея е например въпросът: как такъв изключително сложен орган като окото може да се появи чрез случайна мутация. Окото е съставено от много части, като всяка от тях трябва да бъде съвършена, точно свързана и прецизно синхронизирана с останалите, за да може органът да функционира. Не съществува око с елементарна структура, очите на животните също са изключително сложни органи. Така че как би могла една толкова сложна структура да се появи чрез случайна мутация?

От друга страна, истина е, че тялото и личността на човешкото същество, стават все по-сложни и това би могло да се нарече еволюция. Но това развитие на човека не е случайно, то протича в зависимост от един специален план, като резултат от насочвана еволюция. Този въпрос ще коментираме в главата за произхода на човека.

Чрез разгледаните примери от заобикалящите ни неща и явления ние правим кратка характеристика на нашето жизнено поле. Започнахме във въведението от постановката, че нашата личност е изградена изцяло от елементи на природата и представлява едно цяло с нашето жизнено поле. От което следва, че трябва да потърсим някои характеристики на природата и в собствения живот. Като например цикличността, безкрайното въртене в кръг.

Всички ние сме заети единствено с това, нещата да вървят, както винаги са вървeли. Нямаме друг избор. Всекидневното пътуване към работното място и обратно, хилядите дребни занимания около жилището, семейството, роднините ... Заети сме денонощно.

Защо, наистина? Кое е ядрото, основа на настоящия ни живот?

Стигнахме до заключението, че за да се развиваме, трябва да поддържаме съществуването си. В същото време, както установихме, всичко в нашето жизнено поле е подложено на противоположни, разрушителни сили. Значи, нашето съществувание е винаги в опасност: всяко наше действие се натъква на съпротива. Подчинен на този закон, животът ни представлява една война, една свирепа битка срещу природата, срещу другите, срещу нас самите. Знаем че продължителната съпротива води до гибел - смъртта е факт. Затова всеки човек е изпълнен с толкова много страхове. Основният ни страх е, че не можем да се самосъхраним вечно. Този страх е нашата движеща сила, основа за мотивацията на действията ни. Той ни принуждава да търсим сигурно място в природното жизнено поле. Такова, за жалост, не може да бъде намерено в свят на противоположностите. Така, стигнахме до заключението, че страхът за съществуването ни стои в основата на личността ни.

Като резултат от това основополагащо чувство се е развил нашият аз. Той има за задача да защитава и подържа нашето тяло и личността ни. Така че аз-ът ни се е специализирал изключително в тази насока: той не може нищо друго.

Съзнанието на този аз съществува, разделено в три ядра: едно в главата, едно в сърцето и едно в коремната кухина. Съзнанието на аз-а, разположено в главата, използва мозъка. Всяка наша интелектуална способност е резултат от действието на този аз. Това съзнание е един студен калкулатор: то постоянно прави анализ на ползите и загубите. То е стратегът, който преценява и планира постигането на нашите цели. За един човек, воден предимно от това съзнание, казваме, че е интелектуален тип.

Второто ядро на съзнанието е разположено в сърцето. То определя чувствения ни живот, емоциите ни. Човекът, който поставя акцент на това ядро на съзнание, наричаме емоционален тип.

Третото ядро на съзнанието е разположено в таза. То се явява основното аз-ово ядро. В него са заключени инстинктите и влеченията на човека. Типът човек, който живее предимно от това трето ядро, наричаме първичен; той се държи подобно на дивак, който тегли жена си за косата към пещерата.

Чрез интелектуално обучение, чрез спазване на норми и ценности – т.е. на определен морал, двата аз-а, в главата и в сърцето, могат да бъдат култивирани. При определено възпитание човекът може да бъде научен да се държи цивилизовано. Нашите влечения и нагони, обаче не могат да бъдат подложени на обучение; коремното съзнание не взема участие в създаването на култура. Това аз може само да бъде потиснато от рационални или емоционални съображения; то трябва да бъде държано в клетка, за да не бъдат освободени адските сили в нас. Следователно, спрямо него мозъчното и сърдечно съзнание функционират като предпазен механизъм.

От опит, всеки знае колко силно влияние оказва коремното съзнание върху другите две ядра на съзнанието. И ако оцеляването е в опасност (например, в екстремна ситуация), предпазителят изключва и контролът бива поет от третото ядро на съзнание. То върши това според природата си, която изисква съществуването да се запази на всяка цена. Сега става ясно, защо по време на война, когато културата отпада напълно, се случват толкова драматични неща, като например, убийство на дете. Изумeни, възкликваме: „Но как е възможно, той беше винаги толкова мил с децата и дори с кучето...!?”

Друг факт, който ние можем да констатираме сами е, че трите ядра на съзнанието никога не са в хармония едно с друго. Например, да си представим, че трябва да решим дали да приемем или не предложение за нова работа. От гледна точка на разума, тя би ни осигурила добри доходи, осигуровки и.т.н. Но, от гледна точка на емоциите ни и влеченията ни, тази дейност ни е противна или досадна!

Трите аза са в непрекъсната препирня и не престават да се боричкат (спомнете си баснята „Орел, рак и щука”). Вследствие от тази дисхармония се създава силно напрежение в нервната ни система, което, от своя страна, води до болестни състояния. Затова в света съществуват толкова много видове терапии и лечебни методи. Всички те се опитват да установят известен баланс, известна хармония между трите аза. Макар, от природна гледна точка,човек да има известна полза от тези терапии, те не са гностични методи и не могат да бъдат освободителни. Гностичното развитие е свързано с гибелта на старото аз и с изграждане на едно ново аз. Това ново аз принадлежи на едно ново жизнено поле, както старото аз принадлежи на старата природа.

Кърпежът на старото аз никога не може да доведе до фундаментално освобождаващо жизнено поведение. Истинската хармония не може да бъде намерена в познатата ни природа, защото по закон всяко действие има противодействие.

В резюме можем да кажем, че в основата на аз-а стоят екзистенциалният страх и произлизащият от него стремеж към самоутвърждаване. Виждаме, че фактически природният аз няма истинска, солидна основа. Разочароващо заключение, не мислите ли? Подобна констатация поставя още по-остро въпроса: Кой съм аз? Преди да отговорим на този въпрос, да продължим с анализа на земния човек.

Стигнахме до извода, че природно родените хора се намират в окаяно положение - те трябва да водят борба за съществуване без да притежават солидна основа, без всякаква опорна точка. Затова те използват различни средства (богатство, знание, статус, могъщество и др.), за да се представят за нещо, което в действителност не са. Придобили веднъж тези средства, те се стремят да ги запазят, за да подържат фасадата. Тук се натъкваме на един интересен принцип: нещо, което е празно, прави всичко възможно, за да привлече неща, които да го запълнят (спомнете си поговорката: „Свято място празно не остава.”). Обратното също е вярно: нещо, което има база в реалността, която единствено е основа за истински живот, намира удовлетворение и осъществяване в самия себе си.

Минава ни следната мисъл: не би ли било по-добре за едно същество, „празно” по същността си, чието единствено занимание е да се самоподдържа, да не би съществувало изобщо? Разбирате ли за какво става въпрос? Какъв е смисълът от един живот, изпълнен с досада и грижи, от които няма изход? Може ли съществуването ни да бъде резюмирано чрез констатацията: „Живот, изпълнен с мъки и трудности, след което следва смърт”?

Ако тази тъжна истина е всичко, което може да се каже по отношение на човека, тогава придобиват значение следните въпроси: Защо тогава човек търси истината? Защо той би искал да я познава? Каква ще бъде ползата от това познание, щом смъртта слага край на всичко? Не би ли било пълна глупост да се търси смисъла на живота? И все пак има хора, търсещи, които изгарят от желание да намерят смисъла на съществуването. Авторът е един от тях. Откъде идва това желание?

Именно това желание показва, че човек представлява нещо повече от това, за което вече говорихме. В следващата глава ще се опитаме да изследваме тази непозната част от човешкото същество.