В предишната глава видяхме, че човекът, според природното си рождение притежава аз –съзнание (его), лишено от истинска основа. Това породи въпроса: „Кой съм аз, откъде идват характерът ми, моето специфично поведение?”

Преди да сме в състояние да отговорим на този важен въпрос, трябва да узнаем нещо повече за структурата на човека.

Следващият цитат е от том първи на Корпус Херметикум (стих 38):

„От всички създания в природата, само човекът е с двойнствена природа, а именно: смъртен според тялото и безсмъртен според истинския човек в него.”

Въпросът, защо временното и вечното същество са свързани в едно, ще разгледаме в главата за произхода на човека. Първо да проследим откъде идва нашият характер.

Знаем, че получаваме тялото си от нашите родители. Свидетели сме, че различни деца от една и съща двойка родители притежават различен характер. Изглежда, характерът не може да бъде обяснен чрез смъртния аспект на човека. Можем да си представим човешката система по следния начин: тялото с личността - смъртната част, се намират в сферично магнитно поле - безсмъртната част. Това силово поле, наречено също микрокосмос, има ядро в центъра. Да видим как Ян ван Райкенборг, гностик от ХХ-ти век, описва микрокосмоса в книгата си „Идващият Нов човек”:

„Ако вечерно време погледнете към чистото небе, вие виждате безброй звезди. Небето е обсипано със сияещи точки. Ако бихте били в състояние да погледнете вътрешно вашата личност, вашето собствено микрокосмично небе, ще видите също много светещи магнитни точки: вашето лично звездно небе. Ясно е,че чрез това магнитно небе извън ауричната личност се образува магнитно поле. Посредством тези светещи магнитни точки в ауричното същество се привличат сили, съответстващи на вида на това небе. Това е външната картина. А вътрешната е, че зареденото с определен брой сили магнитно поле предава тези сили на личността (...)”

От прочетеното разбираме, че ние се намираме в една структура от сили – силово поле. Видът на това силово поле във всеки един от нас е различно; то е индивидуално: всеки от нас притежава свое собствено звездно небе. Защо е така? На практика, собственото ни силово поле е отражение на нашите мисли, чувства, воля и действия. Чрез опитностите, които придобиваме в своя свят, силовото ни поле се индивидуализира, придобива специфичен характер и цвят. Още като неродено дете в майчината утроба ние се свързваме с един микрокосмос, с едно силово поле, което вече носи свой, индивидуален характер. Защо? Защото тази система от сили е вечно съществуваща и вече много пъти се е свързвала със смъртни личности. Тя носи следи от всички предходни обитатели на този микрокосмос. Още като бебета ние сме свързани със специфично настроеното силово поле. Това индивидуално звездно небе определя нашия тип, нашия характер, нашите наклонности.

Следователно, това силово поле вече носи определен кармичен товар, ако можем да си послужим с този източен термин. В случая карма не означава негативен комплекс от сили; чрез нея се проявяват също и нашите таланти. Кармата е резултат от действието на закона за причината и следствието: чрез нашите мисли, чувства, воля и дела ние свързваме причината и следствието. Този магнитен закон, законът „каквото посееш, това ще пожънеш” е непогрешим и няма начин да бъде избягнат. Всяко наше действие или мисъл запалва една магнитна точка в нашето силово поле или прави по-силна вече съществуваща такава. Впоследствие, по закона на съответствието, тази магнитна точка привлича сили, които ни въздействат.

Не е вярно, че съдбата на човека е напълно предопределена. Да, съществуват сили, които ни въздействат: ние ги изпитваме като импулс, като необходимост от определена активност. Оставено ни е сами да решим дали да ги приемем и да започнем да действаме или не.

Изборът е наш. Тук изпъква щекотливият въпрос за свободната воля. Когато се отдадем на определена наклонност, съответната магнитна точка става по-силна и, като следствие, върху нас се упражнява още по-силно влияние. Влечението е било нахранено и чрез това подсилено.  

До колко е свободна нашата воля? Можем ли да се съпротивляваме на действащите върху нас сили? Дали ние сме живяни или сами насочваме кормилото? Бихме застинали от ужас, ако знаехме до каква степен сме манипулирани и контролирани.

В резюме, може да оприличим човек на едно малко магнитче, подмятано насам-натам в голямото космическо магнитно поле. Ако променим настройката на нашето магнитче чрез промяна на нашите мисли, чувства, желания и действия, това ще предизвика появата на други сили; магнитчето ще промени посоката си, а ние ще поемем нов курс.Трябва да разберем, че всички тези промени стават в жизненото поле, което ни управлява и тези промени са само промяна в акцентите. Но в гностичното развитие не става дума за козметични промени, а за тотална революция. Гностичното развитие предполага един процес на освобождаване от старото магнитно поле и влизане в един нов свят, в едно ново жизнено поле. Трябва да разберем, че тук става въпрос за една радикална промяна: губиш всичко, за да спечелиш всичко!

Вече установихме, че в човешката личност отсъства стабилна основа; че аз-ът и стремежът към себеутвърждение произлизат от екзистенциалния страх. Да приемем, че характерът ни е резултат от съвкупността от опитности, запечатани във вид на магнитни сили в микрокосмоса. Очевидно определена роля ще играе и тялото, което сме получили от нашите родители, т.е. човек притежава както кармично, така и генетично наследство.

Необходимо е да задълбочим още повече нашия анализ на смъртната човешка част, за да разкрием един основен психологически комплекс. Ще разгледаме комплекса на отхвърленост. Вече знаем, че нещо празно, което няма основа, се опитва да привлече всичко, което може да го направи да изглежда като истинско. Така от нищото изниква сградата, наречена аз. Тя е подобна на картонена къща. Сама по себе си и отделена от микрокосмоса, тя няма нито жизнена база, нито посока. Отсъствието на жизнена обусловеност води до психологическия комплекс на отхвърленост.

В повечето случаи ние не се осъзнаваме като част от микрокосмоса и живеем като личности, които в определен момент ще умрат.

Когато нашите аспирации и цели биват блокирани, отхвърлени, или загубим част от собствения си статус или влияние, губим част от самосъздадения смисъл на живота си. Казано на популярен език: провалили сме се. И тогава страхът ни поваля окончателно, защото обществото не приема провалилите се. Картонената къщичка се разтърсва из основи, ние губим самоуважение и доверие в себе си и по този начин продължаваме да се плъзгаме по наклонената плоскост. Въпросът, който стои зад цялата тази мизерия е: Кой съм аз и откъде произлиза смисълът на моето съществуване?

Ако можем да си отговорим на този въпрос позитивно и фундаментално, бихме неутрализирали изцяло психологическия комплекс и бихме получили истинска здрава основа под краката си. Нека заедно да потърсим отговора. Следващите два откъса са от Християнския гносис:

„Като пристъпвате към Него, живия камък, от човеците отхвърлен, но от Бога избран, драгоценен, и вие сами, като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом, свето свещенство, за да принесете духовни жертви, благоприятни Богу чрез Иисуса Христа. Ето защо в Писанието е казано: „ето, полагам в Сион крайъгълен Камък, избран, драгоценен; и който вярва в него, няма да се посрами”. (І Петър, 2:4-6)

„Обаче, друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос. Ако върху тая основа някой зида със злато, сребро, драгоценни камъни, дървета, сено или слама – на всекиго делото ще стане явно: денят ще го покаже; защото чрез Огън се открива, и огънят ще изпита какво е на всекиго делото”(І Кор., 3:11,12)

В първия цитат се говори за „избран и драгоценен”, а във втория става въпрос за основата, върху която трябва да се строи. А нали личността не притежаваше основа? Точно така, но микрокосмосът, обгръщащото ни магнитно поле, има едно ядро, един извор, една основа. През вековете различните духовни движения са давали различни имена на това ядро. Ето един букет от разноцветни наименования: перлата, монадата, розата на сърцето, скъпоценният камък в лотоса, пшеничното зърно Иисус, праатомът и др. Това ядро съвпада с идеалния център на микрокосмоса и с местоположението на физическото сърце на човешкото тяло.

Няма никакъв смисъл да измисляме още имена за този духовен принцип - той би могъл да бъде описан най-добре като един духовен фокус, точка на концентрация на сили, в която планът за развитие на истинския човек е заложен както в зърното или луковицата. Семе на Духа , което чака своя шанс, за да поникне и да израсте от него Дървото на Живота. Това духовно зърно, този праизвор в централното ядро е истинската основа за цялостното състояние на човешкото същество.

В света на Гностичното, вътрешното християнство – и в това е радикалната разлика с църковното християнство - този праизвор е наречен крайъгълния камък на Иисус Христос. Затова Петър и Павел ни съветват да строим върху този камък, на тази основа. Името Христос или Иисус Христос тук трябва да се интерпретира като Сила, като Светлина, излъчвана от пълнотата, а не просто като историческа личност.

Както пише Петър, този жив камък е отхвърлен от хората, но от Бог е избран и драгоценен. Това означава, че хората са в неведение за своя праизвор, за ядрото на своята същност, за своето истинско аз. Този жив камък съдържа Божествения план за Човека, и затова е избран и драгоценен от Бог. Павел добавя, че никой не може да има друга основа, освен тази, а именно, нашия праизвор Иисус Христос.

Като природнородени хора, несъзнателни за своя микрокосмос, невежи за своето истинско ядро, сме се опитвали да си намерим друга основа. Виждаме последствията от този опит, както в нас, така и извън нас. Виждаме безплодието и отчаянието на едно празно съществувание, основано на страха. Именно в тази пустиня ни намира призивът: „Елате при живия камък.” Трябва да осъзнаем този жив камък в нас, нашия праизвор, за да намерим истинската си идентичност, за да узнаем кои сме. Нека тогава като личности да се посветим на плана за развитието ни в истински хора - планът, който лежи забравен в сърцето на микрокосмоса и в който можем да намерим смисъла на нашия живот. Тогава ще можем да се изправим като върху скала, на гребена на вечността. Тогава ще можем да отхвърлим настрана всички комплекси, защото знаем, че сме Божии деца на път за Бащиния дом. Той е смисълът на нашия живот, той е нашето начало, нашия край.

Затова, елате при живия камък!