Очертахме приблизително картината на произхода на човека. Виждаме отчайващото му актуално състояние. Разбираме, че в настоящето помощната личност на човека е свързана с безсмъртното същество, микрокосмоса, в чийто център е заложен плана за нейното развитие. От всичко това става ясно, че ние се явяваме необходимият и най-важен фактор в спасителния план и нашата задача е да открием най-сетне смисъла на съществуването си. Ние сме част от спасителния отряд или поне бихме могли да бъдем.
Да започнем изследването на настоящото състояние на човека със цитат от Откровението на Йоан (2:4,6):
„Но имам нещо против теб, задето остави първата си любов. Помни откъде си паднал,...., и върши предишните си дела.”
Първо ще се спрем на думата преобръщане (религиозният й смисъл е обръщане на вярата, покръстване ), преди тя да причини по-големи беди. Това е една омърсена дума. Тя е изцапана с кръвта, сълзите и страданията на хиляди. Хора, които не са разбрали нищо от истинското християнство, са извършили в името на Христа огромни престъпления. Историята е преиначена. Виждаме как едно освободително учение може да бъде изопачено и използвано за преследване и потисничество. Затова няма повече да употребяваме тази дума, и ще интерпретираме цитираният по-горе откъс от Откровението на Йоан по следния начин:
„Но имам нещо против теб, че ти си изоставил твоето ядро, твоята основа, твоя жив камък. Помисли си от какви висини си паднал, обърни се и започни отново да вършиш това, което си правил в началото.”
В откъса става дума за едно вътрешно обръщане: низходящата спирала да се преобърне във възходящо спираловидно движение. В предходните ни съждения ние видяхме, че ходът на развитието на младото човечество е бил смутен от падението. Ако тази линия бъде изправена, тогава развитието на човечеството би било върнато на изходната позиция (до падението). С други думи, първоначалното състояние на човека трябва да бъде възстановено, за да може той да продължи правилното си развитие.
Можем ли да си представим първоначалния човек? Можем, стига да използваме този образ само като работна основа; засега нашата представа ще бъде доста рахитична, тъй като в настоящото ни ниво на съзнание нямаме достатъчен капацитет да схванем цялостния образ на новия човек. За този първоначален човек авторите Ян ван Райкенборг и Катароза де Петри са написали в книгата си „Универсалния Гносис”.
„Божественият човек не представлява един извисен земен човек, той не е духовен Аполон или Венера. Божественият човек може най-добре да бъде описан като един божествен, светлинен, излъчващ фокус, който може да приеме много форми или да бъде напълно безформен.”
Възможно ли е това първоначално състояние да бъде възстановено? Да, напълно е възможно. Защо?
Защото в сърцето на микрокосмоса е заложен и чака часа на изпълнението си първоначалният план за развитие, подобно на желъда, в който е заложен дъба. Изниква естествено въпросът: как може да се развие това житно зърно, как да се активира този първоначален план за развитие?
Нека се върнем още веднъж към обвинителните думи в Откровението:
„Но имам нещо против теб, че си отхвърлил твоето ядро, твоята основа, твоя жив камък.”
От това разбираме, че ние, като помощни личности трябва да осъществим контакт с нашия първоизвор, че трябва да се обърнем към сърцето на микрокосмоса си. Сега се натъкваме на следния проблем: как да се свържем с нещо, което не познаваме, нещо, което не осъзнаваме?
Трябва да сме наясно, че разкриването на нашия първоизвор не може да стане с приложението на методи или упражнения. Защо тези толкова надеждни, според нас, процедури нямат никакъв ефект от гностична гледна точка? Добре, тъй като не знаем какво търсим, тъй като нашето помрачено съзнание не може да улови Светлината, как би могъл който и да е метод, измислен от нас, да ни бъде полезен в това отношение? Какъв би бил резултатът от един такъв метод? Не би ли бил той абсолютно експериментален? Не видяхме ли вече как точно тези експерименти, приложението на нашата гледна точка и нашата воля ни откъснаха от първоизвора?
Сега можем да разберем думите на Кришнамурти: „Когато махнем думите, остава същността”. Друг индийски гностик, Рамана Махариши, изразява същата идея: „Никой досега не се е отдалечавал от Себето си и затова всички на практика са себереализирани. И в това се състои голямата мистерия, че хората не знаят това и искат да постигнат реализация на Себето.”
Тази универсална истина намираме и в Библията, изказана с един мистериен език. Можем да я прочетем в Евангелието на Йоан (1:1-5):
„В словото имаше живот, и живота беше светлина за хората; светлината светеше в мрака, но мракът не я разпозна”.
Изворът е вечно съществуващ. Той винаги си е стоял в нас. Затова никой и никога не може да елиминира истинското си аз. Разбираме ли това? Иисус Христос също е свидетелствал за това: „Хора, царството Божие е във вас!”
Следователно, ако престанем да блокираме нашия първоизвор със собствените си идеи и наклонности, той отново ще бликне и ще започне да излъчва.
Но, както се разбра, гностичното осъзнаване не може да бъде постигнато чрез волята ни. По кой път да поемем тогава? Отговорът е: пътят по който всички ние вървим, пътят на опитностите. Накъде ни води този път? Вече знаем, че микрокосмичното силово поле съдържа всичките ни опитности във вид на магнитни фокуси. Това съкровище расте, тъй като микрокосмосът отново и отново се свързва с нов временен обитател. В крайна сметка резултатът от опитностите ни е, че ни води към прозрение. Бавно и постепенно, подхвърляни нагоре и надолу, наляво и надясно от природата на двойствеността, ние започваме да проумяваме безплодието й. Плодът на този поход в пустинята е разбирането на жизненото ни поле. Проумяваме, че в един структурно раздвоен свят не можем да се надяваме на трайно и надеждно разрешение на проблемите си. Вече сме изпробвали всичко и безмилостното заключение е, че тази природа е безплодна и празна, едно безкрайно въртене в кръг. Това разбиране ни дава шанса да се уморим до крайност от зациклянето. Да проумеем, че душите ни са изранени от толкова много болка и страдание. Накратко казано, стигаме до дъното на нашата природа.
Колкото и да е трагично положението, от гностична гледна точка в това нещастие се крие нашето спасение.
Защо? Трябва ли човек да е нещастен, за да намери гностичния път?
Не е задължително, но човек трябва да е изпитал празнотата на природното жизнено поле. Защото, чрез изживяването на тази безплодност, той автоматично се дистанцира от външните неща.Той се убеждава, че тази природа не може да го дари с трайно щастие и удовлетворение, затова повече не проектира жизнената си цел в земните неща. Той се отказва от лова на преходни неща, тъй като е наясно, че всичко в природата на противоположностите е обречено на смърт. Такъв един човек е умрял за природата, той със сигурност се е отдалечил от природното жизнено поле.
Какъв е резултатът от разхлабването на хватката на природата върху такъв човек? Сърцето му бива обхванато от спокойствие; бурите на човешките му страсти се усмиряват, огньовете на никога непостигнатите от него цели замират. И, ура! Всичко това разгонва облаците в сърцето му, отваря възможността и разчиства пространство, така че божието зрънце да покълне. Можем да опишем това вътрешно притихване като преобръщане на сърцето. Уморено от борба, то се отвръща от вълненията на света и се обръща към първоизвора, първоосновата си. Чрез това „издигане” на сърцето живият камък, ядрото на микрокосмоса в човешкото сърце може отново да започне да излъчва светлина. Тогава е възможно да се случи, че повлиян от основния тон на същността си, човек да започне да си задава екзистенциалните въпроси: Кой съм аз в същност? Какъв е смисълът на моето съществуване?
Проблясъкът на духовната искра предизвиква порив към търсене на смисъла, на истината. И колкото повече сърцето ни, обърнато към праизвора си, става по-чисто, по-спокойно и по-прозрачно, толкова по-пълно може да действа Силата на Светлината на първоначалния план в личността. Тогава едва доловимият глас се усилва и се превръща в шум от хиляди води. Знаейки това, можем да разберем думите на гностика Якоб Бьоме (1575-1624):
„Към висшата мъдрост води един път, който е по детски прост. Светът не го познава. Вие не трябва да търсите мъдростта в далечни краища. Тя стои на вратата на вашето сърце и чука”.
Да приемем, че чуваме почукването на този глас на вратата на вътрешното ни светилище, гласа на истинското ни аз, и отворим сърцата си за него. Как би изглеждал тогава освободителният ни път? Къде ни води гласът на тишината? Да проследим този път от гледна точка на гностичното, вътрешното християнство.
Във вътрешното християнство епизодите от Евангелието са процеси, които могат да се развият в човека. Героите от Евангелието представляват различни фази в процеса на вътрешното развитие. В този освободителен процес можем да разграничим три фази: на Йоан, на Иисус и на Христос; съответно, фази на вяра, надежда и любов.
Йоан Кръстител е пионерът, този, който подготвя пътя. Човекът във фазата на Йоан е един особен човек. Първо, защото живее в пустинята: той вече е прозрял безнадеждността на света на противоположностите. Разделил се е с всичките си илюзии по отношение на природата. На второ място, защото е наясно, че той е този, който трябва да приготви пътя. Разбрал е, че представлява само спомагателна, а не централна фигура. Такъв един човек поема на плещите си задачата да бъде необходимия спасителен фактор. За това свидетелстват думите (Марко, 1:7):
„Този, който идва след мен, е по-силен от мен.”
Той вече е осъзнал, че носи в себе си плана на първоначалния човек като едно семенце; придобил е вътрешната увереност, че може да освободи пътя за Другия в него. Той трябва да пази сърцето си чисто от земни вълнения, за да може светлината в него да расте. Затова се заема с пречистване на цялото си същество: на мислите си, чувствата, волята и действията си. На практика, това пречистване означава смаляване на стария аз, ограничаване на съзнанието в посока на поддръжка на природното себе. Йоан е очертал този процес с думите (пропуснат цитат: евангелие, глава:, стих):
„Той, Другият, Иисус Христос в мен, трябва да расте, а аз да се смалявам.”
Процесът на умиране на стария аз обаче може да се осъществи само тогава, когато празнотата му бива осветена от изгряващото ново Слънце. Защото ние не можем сами да се освободим от стария аз: себе-то не може да победи само себе си. Когато се опитаме да го направим, се получава раздвояване на аз-а: едната, да я наречем, духовна част, ще се бори да потисне другата, земната част. Тази ежедневна борба, заключена в рамките на природата на противоположностите, очевидно не може да ни донесе нищо друго, освен страдание.
Това, което можем да направим, за да си помогнем, е да възприемем колкото може по-обективно състоянието на себе-то си. За това е необходима голяма честност към себе си, трябва да се разкрием пред самите себе си, а това е трудно и болезнено. И, все пак, не трябва да се осъждаме и самобичуваме, защото това би отключило нова вътрешна битка.Тя би попречила на Светлината, давайки сила на противоположностите в нас, а чрез тях и на мрака. Ние често се явяваме най-големите критици на самите себе си, но не бива да презираме собствената си природа. Нашето егоцентрично аз-съзнание само изпълнява задачата си, то се държи според природата си. То не може друго. Ние можем единствено да му определим границите и по този начин да го изолираме. Трябва само да разберем, че то не притежава истински стойности, поради което е осъдено да води трагично съществувание. Трябва да разберем, че такава демаскираща честност е крайно необходима, за изработването на ясна представа за нашето аз. Прозрението и опитностите водят до самоприемане. Веднъж стигнали до тази фаза, ние можем да отдадем притихналото си сърце на Светлината в нас.
Следователно, ние не трябва да се борим срещу аз-а си, а да осигурим вход за Светлината. Тогава тя ще осъществи в нас това, което сами не можем да направим. Тогава Луната ще избледнее в лъчите на изгряващото Слънце. И в нас ще настане светлина!
Йоан е кръщавал с вода. Водата е един отличен пример за пречистване. Но, той казва:
„Този, който идва след мен, е по-силен от мен, той ще кръщава с огън.”
Когато първоначалният човек започне да расте, когато живият камък започне да излъчва, ние ще бъдем кръстени чрез неговото излъчване, чрез неговия огън. Ще установим, че полето, излъчвано от светлинния човек, има многократно по-високата честота и въздействието му върху нас, инертните материални хора, е като на огън. Правилно е казано, че Бог е всепречистващ огън (точната библейска фраза е: огън всепояждащ). Става ясно също така, защо нашата личност трябва да бъде готова да направи възможно идването на Светлината.
Тогава настъпва коледната нощ: започва фазата на Иисус! Светлината се ражда в сърцето на човека, витлеемската звезда изгрява над пещерата. Дотук добре, но хайде да се поуспокоим малко, за да се ориентираме правилно. Ние знаем всичко за идването на Княза на мира на земята, за овчарите и трите мъдреци от Изтока. Този вътрешен светлинен празник неочаквано е приел външен, показен израз. Светлината блещука на коледното дърво, а не в и от сърцата ни!
Би било добре в този момент да изясним едно класическо недоразумение. Всеки здравомислещ човек би разбрал, поне така предполагаме, че Спасителят, Месията, не може да премахне нито отговорностите ни, нито недостатъците ни, в смисъл, че е достатъчно да вярваш в Бог и след смъртта ти всичко ще е добре. Логично е, че след като сме паднали и сме изгубили връзката си със светлината, ще трябва да възстановим тази връзка. Христос, Месията, не е човек, а една освобождаваща сила, Сила на Светлината. Иисус от Назарет е човек, който е получил в сърцето си тази Христова сила, този освободител. Затова името Иисус Христос е описание на неговото състояние. Иисус е този, който е разкрил и изявил пред човечеството Христовата сила.Той е опосредстващия фактор между Христос и нас, като е послужил като фокус и трансформатор, чрез който Христовата сила е могла (и може) да докосне човечеството.
Иисус Христос е изковал нова връзка, новото време: епохата, в която всеки човек сам може да се свърже със своя жив камък, със своя първоизвор. Посочил ни е прекия път към спасението, до възстановяване на първоначалното ни състояние. Този път е толкова актуален, колкото и преди 2 000 години. Когато Иисус казва: „Аз съм Пътят, Истината и Животът; никой не може да отиде при Отца без мен.” (Откровение на Йоан, 14:6), той говори като посредник, посланик на Христовата сила. Той е установил, че тази универсална сила е пътят към истинския живот. Че Дао, както китайският гностик Лао Дзъ нарича това излъчване на пълнотата, на Плерома, е истина; че тази прадревна сила е неизменна и вечна. Следователно, Иисус говори не в качеството си на човек, а от името на Светлината. Можем да интерпретираме свидетелството „никой не може да отиде при Отца ми без мен” по следния начин: без Христовата сила, без Дао, ние не можем нищо, не можем да възстановим първоначалния, светлинния човек в нас. Иисус от Назарет е изживял това, което всички ние сме в състояние да изживеем: възкресението на Месията в сърцата ни.
Както вече казахме, фазата на Иисус за един човек започва с появяването на Светлината в сърцето му. Силата на живия камък започва да се изявява във физическото ни сърце, а оттам в кръвта ни. Моментът на поява на вътрешната светлина се посочва и като раждане на новата душа. Именно тази одушевена сила Йоан нарича „другият в мен, по-силния”: „този, който идва след мен е по-силен от мен.” Този по-силен, първоначален човек вече е дошъл.
Тази нова душа сега се намира в детския си стадий на развитие; повита в пелени, тя лежи в яслите. Очевидно, новият душевен принцип трябва да бъде развит, докато се превърне в личност. Но цар Ирод дебне и планира детеубийство. Нашето природно тяло и старата душа искат да унищожат натрапника, тази неземна сила. Това е закономерно и лесноразбираемо, що се отнася до нашето природно родено същество - за да защити тялото, всяко попаднало в него чуждо вещество трябва да бъде отстранено. Вземете например, трансплантацията: първата реакция на организма е да отхвърли чуждата тъкан. Но, да си представим, че чистото разбиране и растящия ни копнеж станат достатъчно силни, за да защитават новородената душа. Постепенно върху нашия фундамент, нашия жив камък, се издига нова сграда - в нас израства първоначалният човек.
В определен момент се осъществява важна среща: Йоан вижда как Иисус се приближава към реката Йордан. Как трябва да разбираме това? Това е моментът, в който ние като личности, като природно родени хора, ставаме съзнателни за духовния принцип в центъра на нашето същество. Живият камък се изявява в нашето съзнание. Тогава Иисус пожелава да бъде кръстен от Йоан, с други думи, ние като земни хора трябва напълно да приемем новата сила, да я асимилираме, да се покръстим. Ние трябва да отстъпим, по възможност, водещото място на новата ни душа. Ако го направим, светлинният човек в нас ще продължи да се развива. С течение на времето неговата светлина ще се издигне от сърцето към главата и ще повлияе нашите сетивни способности. Тогава ние ще бъдем в състояние да възприемем нещо от светлинния човек в нас, тогава наистина ще можем да изпитаме част от силата на излъчването на духовния ни фокус! От само себе си се разбира, че тази опитност ни изпълва с неугасима надежда: ние вече виждаме как изгрява новият живот в нас. Вътрешното слънце се издига на небето! Ако фазата на Йоан е фазата на непреклонната вяра, на вътрешното знание, то фазата на Иисус е фазата на надеждата, на изживяването.
В евангелието тази промяна на новата душа, това извисяване на светлинния човек в нас, е описано като път от Витлеем към Голгота. Витлеем, сърцето, е мястото, в което се появява новата душа - Иисус Христос в плът. Голгота е в главата, нашата теменна чакра. (Чакра означава „колело”. Тези въртящи се колела се намират в обгръщащото ни силовото поле на тялото. Те са като шлюзове, през които телесната ни система обменя енергия) Коронната (теменната) чакра е мястото, в което се осъществява сватбата, свързването на израсналата нова душа с Духа.
Този път, от Витлеем към Голгота, пътят към Светлината, може да се нарече едновременно освободителен и кръстен път. Нека забравим картината на страдащият Иисус, целият в кървави рани. Можем да разберем, че една такава представа за нещата е чиста карикатура, нека не правим от Евангелието куклено шоу! Старият човек, Йоан, егоцентричната душа, е съгласен да извърви кръстния път: демаскираното разбиране и чистият стремеж го водят по пътя на освобождението. Той, старият човек, чувства, че другояче не може. Това отдръпване на аз-а означава възможност за израстване на новия човек. Едновременно с израстването на светлинния човек, тъмнината отстъпва все повече и повече. Жертвата, кръстният път на стария, означава освобождение на новия.
Пътят от Витлеем към Голгота означава, че Христовата сила, новата душа трябва да победи в цялата човешка система. Светлината трябва да проникне до всяка наша клетка, до всеки наш атом. Ян ван Райкенборг описва детайлно този път на Светлината. В книгата „Откровението на Гносиса в наши дни” можем да намерим точното описание на процеса на подготвянето на пътя за Светлината от личността. Ако този процес протече безпрепятствено, новата душа израства напълно. Тогава светлинният човек се изкачва на Голгота! Когато и последния вход (коронната чакра), който е все още във владение на мрака, бъде превзет от Светлината, настъпва сватбеният ден! Израсналата нова душа се свързва с Духа, с Гносиса, с всеобхватната Христова сила. С това явление започва фазата на Христос.
Фазата на Йоан е вярата, фазата на Иисус – на надеждата, а Христовата е фазата на любовта. Ясно е, че силата нараства, сега потокът на Гносиса има пряк достъп до човешката система.Това е причината, поради която новата душа и първоначалното аз, трябва да израснат напълно преди осъществяването на тази връзка. Гносисът, Христовата сила има невероятно мощна вибрация, с много висока честота. Ако такава сила се свърже с материалното тяло на стария човек, то веднага би изгоряло, до основи. Ако искаме като смъртни хора да влезем във връзка с Гносиса, трябва първо да притежаваме душа, която може да поеме силата му и възприеме неговата светлина, неговият (всепояждащ) огън.
Новата душа е посланикът, свързващ Духа и тялото. Пътят на развитието й, който бе отключен от Иисус от Назарет като посредник за човечеството, става, чрез Иисус в нас - нашата нова душа, индивидуален път на развитие. Чрез големия прилив на гностични сили биват възстановени както микрокосмосът, така и специфичната му форма на изява – първоначалният човек. По-нататъшното падение е спряно, ражда се Човекът, създаден според Божията идея. В определен момент материалното тяло умира, но микрокосмосът и неговата първоначална душа, истинският Човек, са свободни и родени в Гносиса!
„И аз видях ново небе и нова земя,защото предишното небе и предишната земя бяха преминали, и морето вече го нямаше (...) И смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече, защото предишното се мина.” (Откровение на Йоан 21:1-4)
