Възможно е картината, която постепенно изградихме в предишните глави да се стори на някого твърде сложна, въпреки намерението ни да говорим по тези теми по възможно най-прост начин.

Можем да се запитаме защо Гносисът е представен по толкова сложен, интелектуално- философски и мистично-символичен начин. Нека хвърлим малко светлина по въпроса сложност-простота, като се обърнем към майсторския труд на китайския гностик Лао Дзъ, Дао Дъ Дзин. Безпрецедентно мощния и в същото време лаконичен език на Лао Дзъ може би ще ни помогне да намерим изход от лабиринтите на комплицираността. В стих 14 на Дао Дъ Дзин четем:

„Погледни към Дао и няма да го видиш – то е отвъд формата.

Слушай Дао и няма да го чуеш – то е отвъд звука.

Посегни към него и няма да го хванеш – то е неуловимо.

Тези три неща са неопределими.

Ето защо са обединени в едно.”

Тъй като сме се отдалечили от Дао, от Гносиса, ние сме слепи и глухи за тях. С пропадането си в материята ние повече не можем да се докоснем до Дао. И когато един гностик иска да ни каже нещо за Дао, думите не достигат, за да характеризира тази тройна неопределимост.

Някога, древногръцкият мъдрец Платон описал положението, в което се намира човечеството чрез една много сполучлива алегория: Ние сме завързани още от деца в една пещера, с гръб към входа й. Оковите ни принуждават да гледаме само към дъното й. Не виждаме входа, защото не сме в състояние да се извърнем натам. Пред пещерата гори огън, който хвърля отблясъците си в пещерата. Всички неща, които преминават между огъня и пещерата проектират сенките си върху  дъното на пещерата. Ние, прикованите, вземаме тези сенки за самата истина, тъй като не познаваме друга реалност. Но, ако счупим оковите си и се обърнем към светлината, тогава истината ще заеме мястото на сенките.

С тази алегория Платон е искал да ни каже, че светът на формите, материалния свят, не е истински, че той няма истинска стойност. Той е сaмо сянка, проекция на реалността. Но, докато сме здраво прилепнали към сенките, логично е нашето материално, бавно вибриращо съзнание да не може да възприеме неимоверно по-високата честота на вибрацията на Дао. Ние сме слепи за гностичното Слънце. Гностик – това е човекът, който е освободен от царството на сенките и се води от стремежа да помогне на другите хора да се освободят. Ясно е, че това е трудна и неблагодарна задача. Най-малкото за публиката му. Гностикът диша и живее от Дао. Той се храни от неизчерпаемите му излъчвания, той чува неземната му музика. Той се докосва до силата на Дао, той работи с гностичните излъчвания; той е един гностичен маг. Казано по друг начин, неговото ново съзнание е от съвсем различен порядък. Задачата му се състои в това, да ни помогне да разберем Дао. Понякога неговият език е мистично-символичен, друг път – интелектуално-философски. Думите са слаби да опишат тази тройна неопределимост. Затова Лао Дзъ казва (Дао Дъ Дзин, първи стих):

„Дао, което може да бъде изказано, не е вечното Дао.”

Той има предвид следното: човек трябва да изпита гностичното слънце, да го изживее. Само с думи не можем да стигнем доникъде, трябва да отворим сърцето и главата си, цялата си душа за светлината на Дао. Трябва да строшим земните си вериги и да се обърнем към първоизточника. Така че, всички тези думи и обяснения имат определена задача – да ни послужат като пътеводител, като фар. В определен момент посоката е начертана, целта е изяснена. Вече от нас зависи дали ще направим първата крачка, дали ще тръгнем по пътя. Никой не може да помогне на някого, ако този някой няма желание да напусне тъмната пещера, ако не иска да се освободи от царството на сенките.

Може би първата крачка ще бъде съпроводена от много съмнения, защото в началото Гносисът е нещо много неясно и далечно за нас. Ако ние направим една крачка, Дао ще направи две към нас. Защото Любовта ни чака, вика ни, подкрепя ни. Дори, ако не знаем това или я отхвърляме. В стих 21 на Дао Дъ Дзин четем:

„Дао е неуловимо и непостижимо.

О, колко е непостижимо и неуловимо

и все пак него има образ.

То е неуловимо и непостижимо

и все пак в него има същност.

Тази същност е много истинска –

в нея има вяра.”

Дори и да сме имали някакви съмнения относно гностичния характер на Дао Дъ Дзин, след като прочетем тези думи, всички коментари стават излишни. Защото тук Лао Дзъ директно ни посочва центъра на микрокосмоса, космоса и макрокосмоса.Toй кара нас, неверниците, да разберем, че истинската ни духовната същност, нашата основа е нашият жив камък. И в него, в непокълналото още семе, се крие истинското доказателство за божествения ни произход.

Един гностик, като свидетел на най-истинската реалност, има за задача да подпомогне  другите хора да осъзнаят своя по-висш произход.Той не може да не го прави, защото Любовта му го кара да поеме тази отговорност. Но, както по-рано споменахме, това е трудна и неблагодарна задача. Трудна, защото това, което не може да бъде предадено с думи, трябва да бъде облечено в една или друга, приемлива за хората форма. Неблагодарна, защото много често освободителното действие се натъква на стена от неверие и недоброжелателство.

Случва се някой да не може да приеме гностичното учение вътрешно. Въпреки, че на гностикът не му се иска това, за него този факт не бива да бъде проблем, тъй като той трябва да знае, че вървейки по пътя на опитностите, вярата рано или късно ще се събуди в сърцето на човека.

Освен това, не бива да се пренебрегва и съзнателната опозиция към гностиците, която всъщност е напълно логично явление. Защо? Защото гностиците работят за издигането на падналите микрокосмоси над земното жизнено поле, стремят се към пълното освобождение на човешките същества. Това автоматично ги изправя срещу светските и религиозните власти, тъй като така се осуетяват намеренията им за пълен контрол над масите. Съществуват много стратегии за влияние върху обществото. Една масова манипулация е конфронтирането на определени групи хора чрез създаване на вражески образ. Преди време подобен враг Западът виждаше в комунистическата пропаганда, докато сега вятърът се обърна в посока на терористите и нациите, представляващи ядрена заплаха. Целта е чрез подобно окарикатуряване на проблемите да се засили поляризацията между различни групи хора. Посредством разделението, постигнато чрез всяване на страх, масите могат относително лесно да бъдат тласкани в желаната посока. И, ето сега, появяват се някакви гностици, които подкопават това влияние!

Религиозните авторитети имат претенциите да бъдат посредници между Бог и хората. Представете си реакцията им, когато гностиците прокламират, че всеки човек, без посредничеството на църква или свещеник може да се свърже с божествения праизвор, намиращ се в центъра на съществото му! Затова в миналото държавата и църквата обединиха усилията си за разгромяване на гностичното движение. Спомнете си кръстоносния поход срещу албигойците и катарите, предприет от Папа Инокентий Трети.

Но, не мислете, че тази опозиция не съществува в днешно време. Е, днес вече подобно насилие не се приема от обществото, но се използват други, по-завоaлирани методи. Гностицизмът е очернeн и сложен на един кантар с опасни секти. Старите гностични текстове се предлагат от учените под формата на спекулативен или чисто исторически анализ, в който липсва какъвто и да било освободителен елемент. По този начин световните авторитети се опитват да неутрализират гностичната „опасност”. Това поведение е логично, защото освобождаващото гностично учение представлява заплаха за всички земни властимащи и техните движещи сили.

По времето на Лао Дзъ нещата не са изглеждали много по-различно, затова той пише в глава ХХ на Дао Дъ Дзин:

„Уви, светът е станал безкрайна пустиня.”

В същата глава, намираме няколко много силни думи за позицията на гностика към учените, властимащите и авторитетите:

„Другите хора имат причина за всичко, само аз съм глупак.

Другите са ясни и светли – само аз съм мрачен.

Другите хора имат повече, отколкото им е нужно,

само аз единствен съм подобен на този, който е загубил всичко.”

С тези думи Лао Дзъ ни казва, че управниците на света са пълни с интелектуални притежания и за всичко имат причина. Те тържествуват в обществения живот, те блестят в земната светлина. Те притежават всичко, което земята може да им предложи.

Но истинският гностик не се оплаква от липсата на земно признание и имущество; той знае, че трябва да носи кръста си до края. Той е наясно, че поради своето състояние на съществуване привлича срещу себе си враждебност и омраза. Лао Дзъ продължава с думите:

„Само аз съм различен от обикновените хора,

защото почитам Майката, която захранва всичко”.

Гностикът остава в състояние на простота в един усложнен и враждебен свят. Тази простота не е глупост, а живот, извиращ от единствената сила, която няма противодействаща. Това състояние на простота е в разрез с многообразието и раздробеността на земното жизнено поле. Истинският даоист, този, който пие от извора на живота, живее същевременно в един свят, тънещ в тъмнина. Свят, който е напълно объркан, в който учените и експертите се нападат един  друг със спекулативните си теории. Изтънчената им мисловна способност всъщност е бедна, невероятно бедна. Защото, колкото и големи да са възможностите на ума, той никога няма да може да преодолее нетрайността и хаоса. Той има земен произход и остава свързан с материята. Затова Лао Дзъ казва (Дао Дъ Дзин, глава 18):

„Когато се родят мъдростта и интелигентността,

започва голямото преструване.”

На интелигентните, но водени само от лични интереси, управници на този свят, Лао Дзъ противопоставя няколко качества, притежавани от „древните майстори”. Той казва за тях:

„Те са били прости като необработено дърво.”

Това означава, че те се показват такива, каквито са, без преструвка и лицемерие, искрено и честно.

„Те са били празни като долина.”

Лишени от егоизъм и подчиняване на личните интереси. Изпразнени от земни подтици и мотиви, но изпълнени с Дао. Изпълнени със сила, излъчвана, струяща от Дао.

 „Те са били толкова дълбоки,

че никой не можел да ги разбере;

 били са като мътна вода.”

За нас, смъртните хора, един такъв „майстор от древността” е напълно неразбираем, непроницаем, невъзможен за следване. Защото,

„Те са изчезвали като топящ се сняг.”

Казано по друг начин, те бавно, но сигурно са се сливали с Дао. Те отдавали цялото си същество на гностичната светлина, излъчвана от пълнотата, от Плерома, завръщали са се при първоизвора на съществуването си. И дали поради края на тяхната земна задача или поради заплаха от враговете на Гносиса, те изчезвали като топящ се сняг. Те оставили физическото си тяло, или това, което е останало от него и, облечени във вечната душевна дреха, се завърнали в истинската си родина.

Нека завършим тази глава с цитат от самия майстор. Защото думите на Лао Дзъ са като балсам за душата (Дао Дъ Дзин, глава 16):

„Да се завърнеш към праизвора означава да си в мир.

Да си в мир означава да си се върнал към вечния, истинския живот.

Връщането към живота означава да си станал вечен.

Да познаваш кое е вечно, означава да си станал просветлен.

Да не познаваш кое е вечно, означава да създадеш собственото си нещастие.”